Анализ. 1. да посочи основните изведени от авторите на изследването характеристики и съвсем кратко да представи приведените от тях примери
 Скачать 31.32 Kb.
|
|
1. да посочи основните изведени от авторите на изследването характеристики и съвсем кратко да представи приведените от тях примери; Текстът, представен от автора цели да ни запознае с политиката на възпиране, на какво се основава тя и колко всъщност нелесна задача е осъществяването й, предвид индивидуалността на стратегиите за нейното провеждане. В основата си, възпирането произлиза от противопоставянето на две (или повече) страни, целта на което, от древни времена, е разубеждаването на отрещния от предприемането на каквито и да е настъпателни действия, което би предотвратило потенциална по-нататъшна война. Възпиращият се опитва да убеди противника, че разходите и рисковете от даден курс на действие, който може да предприеме, ще надвишат далеч всички възможни ползи, които се евентуално може да спечели. Като ранен пример може да служи “История на Пелопонеската война”, описваща как лидерите разполагат военна сила близо до конфликтните точки за да накарат другите да “помислят внимателно преди да атакуват”. Тогава обаче, ако войната се е осъществявала последователно, т.е. за да се поразят критични обекти в дадена държава (големи градове, посеви и т.н.) е нужно първо стълкновение и преодоляване на нейните въоръжени сили, то в днешни дни, и по-специално с развитието на авиацията и появяването на оръжията за масово унищожение, катастрофалните последици могат да се случат много по-бързо, което и заляга в основата на модерната политика на възпиране: убеждаване на агресора, че възможно посегателство или война с възпиращата сила ще има далеч по-унищожителни последици за него самия, отколкото ползи /създаване на уплах за последствията/. На практика, в днешно време, предвид поразяващите способности на модерните оръжия, това е и водеща тема в дипломацията- предотвратяването на война вместо подстрекаването към такава. За възпирането, в текста може да се срещне и формулировка като “пазарлък”, който може да бъде осъществен чрез физическа демонстрация на възможности или чрез психологически похвати, а в повечето случаи е съвкупност от двете. Сред основните принципи на първо място авторите разглеждат прецизното познаване на интересите на страните, ангажирани в областта, която може да породи враждебни действия, в това число релевантността и важността на интересите също са движещ фактор. На следващо място, условно могат да бъдат обособени два метода на възпиране – вербален и невербален. Постигането на възпиращ ефект чрез речи, дипломатически ноти и прочее се отнася към вербалната стратегия на възпиране, което може да бъде разгледано във речта на Никита Хрушчов през 1960г., в която той обявява, че Съветският съюз разполага с такава военна мощ, каквато светът досега не е виждал. След вербалните заплахи, следващият етап е невербалният - показване на сила, включващ провеждане на полеви изпитания, мащабни учения, представяне на водещи военни разбработки, изграждането на съюзи и др. За да е успешна една такава стратегия обаче, трябва преди всичко практикуващата я страна да съумее да обезпечи отправените заплахи, в противен случай може да бъде възприето като блъфиране, а от там и възпиращият да изгуби своята тежест. За да бъдат ефективни, такива заплахи трябва да бъдат както надеждни, така и достатъчно значими в очите на противника. Държавата трябва действително да притежава и да може да убеди противника, че притежава - силата и необходимите способности да направи това, което заплашва да направи, в противен случай заплахата няма да има никаква убедителна сила. Тук идва редът и на историческите случаи, които са обект на анализ в тази глава и които спомагат за по-ясното разбиране на тези принципи и прилагането им в действие. Системата за колективна сигурност от началото на 18-ти век. Възпирането може да бъде практикувано както от една държава, така и от съюз от такива, обединени от общ интерес. Успешният образец за такава колективна сигурност може да се разгледа на приведения от автора пример за Договора от Шомон, 1814, обединяващ Британската империя (Лорд Касълрей), Австрия (Клеменс фон Метерних), Прусия (Карл Август фон Харденберг) и Русия (Александър I) в усилията им да победят Франция (Наполеон I) и да опазят Европа от последващата й атака. Накратко целта на съюза гласи: “При атака срещу една от тези държави, останалите от съюза автоматично встъпват във война с атакуващата сила”. На практика този съюз осигурява мира на континента в продължение на 40 години- изключително дълъг период. През тези години Метерних и Касълрей прозряват че единствено заплаха с военна сила като средство на възпиране не е достатъчна, ако няма достигнат консенсус по основополагащи въпроси между претендиращите страни, призовавайки прилагането на повече дипломация. Четворният Алианс, вследствие на това започва да организира редовни конференции и конгреси, целящи анализ на съзряващи конфликтни точки. А фактът че през 1918 г. Франция е поканена да стане част от съюза показва че той не е насочен спрямо конкретна страна, а срещу който и да е било, дръзнал да посегне на страна-членка на съюза. Такъв тип алианси не са лесни предвид това, че се срещат и разногласия по различни въпроси свързани със сигурността, но държавниците тогава винаги са успявали да намерят общ език и да стигнат до консенсус. Опитите на Франция и Великобритания за възпиране на Хитлер и намеренията му към Полша, 1939г. За да не се претърпи провал още на първия етап е нужно много добро запознаване с начина на мислене на острещната страна, или по-конкретно този, от когото се взимат решенията- нейният лидер. Като нагледен пример за недооценката на този фактор може да се използва подходът на Невил Чембърлейн в зората на Втората Световна Война. Въпреки че агресорът- Адолф Хитлер още преди да стане управляващ е описал в своята книга как неговата водеща цел е да създаде могъща Германска държава, унищожавайки чрез сила който и да е вътрешен или външен противник, в това число Чехословакия и Полша, застанали на пътя към осъществяването на Lebensraum- немска империалистична концепция за завземане и колонизация на съседни страни, Чембърлейн е убеден, че ако му даде това, което иска, амбициите на Хитлер ще бъдат удовлетворени, опазвайки по този начин мира в Европа. Следователно, през 1938 г. Судетска област, тогава в състава на Чехословакия, населяване предимно от Судетски немци, е предадена на Германия, описано като “жертвоприношение”. В действителност, 6 месеца по-късно, въпреки всички подписани споразумения и дадени обещания, Хитлер атакува и останалата част от Чехословакия и разполага сили на границата с Полша. Англия и Франция, като сили, гарантиращи сигурността на Полша, в отговор на това отправят заплахи към Германия за използване на сила, което обаче, вместо да уплаши, разярява фюрера още повече и след своите калкулации и договореният със СССР пакт Рибентроп-Молотов от 1939 г., на 1 септември същата година немските войски влизат в Полша, това от своя страна провокира Англия и Франция също да се намесят и по този начин се поставя началото на Втората Световна Война, като политиката на възпиране не се овенчава с желания успех. Съвременни измерения на американското сдържане спрямо Тайван и КНР. Обект на противопоставяне, освен цялостта и суверенитета на дадена държава, могат да бъдат също и територии, припознати за свои, предимно основавайки се на исторически данни; територии, обект на интерес заради природните си богатства както и страни, определени за съюзници. При формулиране на стратегия в този случай е важно възпиращата сила да постави на “кантар” рисковете спрямо интересите си, или иначе казано къде е червената линия, след която се налага да отстъпи. Авторът ни запознава нагледно с тази ситуация, давайки за пример отношенията на Китай и Тайван- определян за съюзник на САЩ. На 12 хил. км. от Щатите, Тайван през годините е бил арена на провокации и ситуации на косъм от ескалация, включващи обстрел, разполагане на флоти в непосредствена близост до противника, започващи от кризите от 1954-55, когато КНР решава да тества възможностите на САЩ що се касае помощ на толкова далечен в географски план съюзник. Съединените щати официално обявиха намерението си да защитават Тайван, като подписаха двустранния Договор за взаимна отбрана през 1954 г. В резултат на кризите в Тайванския пролив се засили вътрешният политически натиск от привържениците на Чан Кайши (тогавашния лидер на Тайван), което от своя страна кара президентът Айзенхауер на пресконференция да отправи предупреждение, че Съединените щати ще използват тактически ядрени оръжия срещу китайските комунисти, ако избухне война. През юни 1962 г., Чан Кайши, мотивиран от декларираната преди това американска подкрепа, заплашва с нахлуване в континенталната част на Китай, което от своя страна кара КНР да предприеме военни предпазни мерки. В тази ескалираща ситуация новият президент Джон Кенеди, опасявайки се, че Съединените щати могат да бъдат въвлечени в по-мащабен конфликт, който не желаят, използва дипломатически канали, за да увери китайските комунистически лидери, че страната му няма да подкрепи подобно действие от страна на Тайван, но не пропусна и да припомни американския ангажимент за защита на Тайпе. Осезаема промяна в китайско-американските отношения настъпва с мандата на Ричард Никсън, когато САЩ, повлияни от драматичната обстановка на Студената война, решават да намалят напрежението и да нормализират отношенията си с КНР. Израз на този завой в американската външна политика проличава в издаването на Шанхайско комюнике от 1972 г., в което САЩ и КНР се съгласяват, че вече не може да има „два Китая“, че Пекин представлява единственото законно правителство на Китай, и че Тайван трябва да се счита за неразделна част от Китайската народна република. Този ангажимент беше повторен и подсилен шест години по-късно при администрацията на Картър в съвместно комюнике на САЩ и КНР, което най-накрая установи официални дипломатически отношения между двете държави. В същото време обаче САЩ обявяват, че ще "поддържат културни, търговски и други неофициални отношения с народа на Тайван". Важен момент е и 1979г., когато членовете на американския конгрес приемат Закона за отношенията с Тайван през 1979 г., според който ключът към поддържането на отношенията в района ще се основава на „очакването, че бъдещето на Тайван ще бъде определено с мирни средства“ и че всичко различно от това би било „заплаха за мира и сигурността на зоната на Западния Тихи океан и би предизвикало сериозна загриженост за Съединените щати." Актът има за цел да засили доверието във възпиращата заплаха, тъй като Америка обявява, че ще предостави „отбранителни ресурси в такива количества, каквито може да са необходими, за да се даде възможност на Тайван да поддържа достатъчна способност за самоотбрана“. В резултат на тази динамична реалност Америка възприема модел, който може да окачествим като „двойно възпиране“ – от една страна възпиране на КНР да не предприема въоръжено нахлуване в Тайван, а от друга страна – да се възпре Тайван да претендира да бъде отделна суверенна държава. Това от своя страна представлява много трудна дилема за сигурността: как да разубедим едната страна, без да насърчаваме другата. Твърде големият натиск срещу Пекин може да насърчи тайванците да поемат по-големи рискове в постепенното търсене на тяхната независимост, докато твърде големият натиск срещу Тайван може да насърчи КНР да подсили собствената си позиция. В стремежа си да възпират и двете страни, Съединените щати рискуват да не възпират нито една от тях. 2. да даде своята оценка на авторовияте тези и избора на доказателства и дали те са релевантни към разглежданата тема; 2-3 изречения свободна интерпретация 3. да посочи един пример от историята на международните отношения през 19 и 20 в. по свой избор, допълващ вече приведените. Третата точка ще ви донесе най-много точки при представянето. Избраният пример от историята на международните отношения през 20-ти век е Кубинската криза от 1962г., която бележи кулминацията на Студената война. Както знаем, „Студената война“ е състояние, характеризиращо периода през втората половина на 20-ти век. За начало на този исторически период се считат годините след края на Втората световна война, когато се оформят страните в конфликта – Източният блок (начело със СССР) и Западният блок (доминиран от САЩ), и продължава своето съществуване до рухването на комунистическите режими в Източна Европа и разпадането на Съветския съюз през 1991г. В края на ВСВ американската дипломация заема отбранителна позиция, докато съветската е агресивна и експанзионистична. Политиката на разширяване на СССР предизвиква ответен стремеж от страна на американските управляващи да насочат своите усилия към сдържане на съветското влияние в Европа – този стремеж намира израз в идеологемата „да се сдържи разпространението на комунизма в Европа“. Политиката на възпиране предвижда оказването на всестранна икономическа помощ за следвоенното възстановяване на Западна Европа. Много от страните в този регион са икономически и политически нестабилни и Съединените щати се страхуват, че техните комунистически партии, ръководени от Москва, ще се опитат да извлекат полза от участието си в съпротивата срещу нацизма и ще вземат властта. Америка взема решение да обедини Запада, вместо да преговаря с Изтока и сдържането се превръща в ръководен принцип на нейната политика в годините след Втората световна война. В теоретичната мисъл на следвоенния период отчетливо се откроява един секретен доклад, чийто автор е Джордж Кенан – експерт по съветските въпроси и дипломат в американското посолство в Москва. Този документ, останал в историята като „Дългата телеграма“, предлага философска и концептуална рамка за интерпретиране на Сталиновата външна политика, като успява да промени гледната точка на Вашингтон. В нея е изложено становището, че провеждането на политика на категорично възпиране е нужният подход, за да се победи съветската стратегия. Концепцията за сдържането на комунизма предвижда прекратяване на сътрудничеството между САЩ и СССР и създаване на „фронт от съюзници" в рамките на атлантическо обединение, което да се опира на безусловната зависимост от атомната сила на САЩ. В първите години от своето приложение политиката на сдържане работи безупречно според замисъла ѝ – Атлантическият съюз осигурява военна защита срещу съветската експанзия, докато планът „Маршал“ укрепва Западна Европа; Гръцко-турската програма за помощ препречва пътя на съветската заплаха в Източното Средиземноморие, но Съветският съюз успява да консолидира своите позиции в Централна и Източна Европа. Етапът на пълна безкомпромисност на Студената война се поражда от сътресения през 1949г. – СССР изпробва атомна бомба доста по-рано, отколкото очакват американците (от 1945г. до 1949г. единствено САЩ разполагат с ядрени оръжия). Тревогата във Вашингтон нараства и това ясно проличава. Тук е мястото да се повдигне въпросът защо Студената война не се превръща в глобален въоръжен конфликт и с оглед на разглежданата тема за възпирането - има ли това нещо общо с появата на ядрените оръжия? В историческата наука съществуват различни мнения – според едни, развитите общества са си взели поука от уроците на Първата и Втората световна война. Други вярват, че причината се крие в ограничените експанзионистични стремежи на свръхсилите. Най-застъпено е становището, че до въоръжен конфликт не се стига именно заради особената природа на ядрените оръжия и ядрената надпревара. Огромната унищожителна сила на ядрените оръжия трудно може да бъде осъзната. Първата военна приложимост на ядрените оръжия е през паметната 1945г., когато на 6 август ураниевата бомба „Little boy“ е детонирана над японския град Хирошима и само 3 дни по-късно, на 9 август, е детонирана плутониевата бомба „Fat man“ над Нагасаки. Тази операция е едно от най-жестоките лица на Втората световна война, броят на жертвите достига колосални измерения, съвсем не по-малко пагубна е и последвалата радиационна обремененост. Унищожителната сила на ядрените оръжия е необятна – ядрена експлозия с мощност един мегатон може да достигне температура от 100 милиона градуса по Целзий (бомбата, пусната над Хирошима е относително малка, приблизително равна на 15,000 тона тротил, в сравнение с днешните ракетни снаряди, които могат да пренасят 30 пъти повече от тази експлозивна сила). От 1945г. до 1949г. единствено САЩ разполагат с ядрени оръжия. През 1949г. СССР тестват първата си атомна бомба, по-късно се присъединява и Великобритания през 1952г., следвана от Франция 1960г. и Китай – 1964г. До 80-те години общият ядрен арсенал на САЩ и СССР достига 50,000 ядрени оръжия. Ядрените оръжия променят характера на военното дело, а породилото се съперничество между СССР и САЩ забавя промените в политическото мислене. Америка не може да принуди съветите към сътрудничество (неуспехът на план „Барук“ от 1946г., който прави опит да се установи контрол на ядрените арсенали – Сталин го отхвърля), защото Европа е заложник между двете държави. В случай че САЩ заплашат с ядрено нападение, Съветският съюз може да заплаши с нахлуване в Европа с конвенционални сили. Вторият етап от ядрената революция започва през 1952г., когато водородната бомба е изпробвана за първи път – през 1961г. СССР взривява 60-мегатонна водородна бомба, която фактически е 20 пъти повече от цялата експлозивна сила, използвана през Втората световна война. Именно ядрените оръжия създават една по-особена форма на равновесие на силите, различна от тази през 19-ти век – равновесието по време на Студената война е фокусирано върху две големи и влиятелни държави, всяка от които е в състояние мигновено да унищожи другата. Въпреки това, ядрените оръжия не влизат в употреба нито по време на Корейската война, нито през 1954 и 1958г., когато китайските комунисти мобилизират силите си, за да нахлуят в контролирания от националистите остров Тайван. Съществувало е опасението, че ако САЩ прибягнат до ядрените технологии, това би провокирало ответен удар от страна на Съветския съюз, с цел да помогне на китайския си съюзник. Въпреки това, един кратък, но ключов момент от годините на Студената война може безспорно да бъде окачествен като връхна точка на тогавашните събития – това е Карибската ракетна криза от октомври 1962г., която постави света пред ужасяващата опасност от ядрена война. Тази криза остава в страниците на световната история като най-сериозната военно-политическа конфронтация в следвоенния период. След встъпването в длъжност на американския президент Джон Кенеди през 1961г. се дава тласък на най-голямата в историята на човечеството надпревара във въоръжаването. Равносметката е, че към 1967г. Америка има 41 подводници Поларис с 656 управляеми ракети и 600 бомбардировача с далечен обсег на действие, 40% от които са винаги в състояние на повишена бойна готовност + 1000 междуконтинентални балистични ракети. 9 В отговор на мащабното американско въоръжаване, очаквано, руснаците предприемат действия към увеличаване и на своя военен арсенал. Хрушчов осъзнава необходимостта от реагиране, не е готов да приеме факта, че САЩ продължават да парадират със своето военно превъзходство – това води до необходимостта от стратегическа победа, която да привлече вниманието на света към съветския военен потенциал. Той ще постигне това, като увеличи мощността на ядрените заряди и на 30 август 1961г., съветският лидер прекратява тригодишния руско-американски мораториум върху ядрените опити, предприемайки поредица от действия, чиято кулминация е изпробването на 58-мегатонно оръжие (три хиляди пъти по-мощно от бомбата над Хирошима). Хрушчов намира възможност за промяна на стратегическия баланс в Куба. Един от основните движещи фактори, довели до Кубинската криза са разположените в голяма близост до Съветските граници американски ядрени ракети със среден обсег, посредством структурите на НАТО. По-конкретно, тук става въпрос за разположените структури в Турция и Италия. Проблемът се състои в следното: ако се изстреля междуконтинентална балистична ракета от САЩ до СССР, средната продължителност на нейния полет би била между 3 и 5 часа. Това от своя страна дава възможност на Съветите да имат време за реакция. От друга страна, ако тези балистични ракети са базирани в близки държави до СССР, каквито са Турция и Италия, то времето на полета им би бил около 10-20 минути – в такъв случай време за реакция няма. Съветските действия се осланят предимно на тези факти, когато решават да осъществят операцията по превоз на ракети със среден обсег към Куба – тази секретна операция получава кодовото име „Анадир“. В периода от 13 юни до 27 октомври 1962 по море са доставени и разположени в Куба 42 ракети с ядрени бойни глави и техническо оборудване, както и около 42 хиляди съветски военнослужещи. В Куба също така пристига една напълно комплектувана мотострелкова дивизия, три ракетни полка, въоръжени с ракетни системи Р-12 (известни и като СС-4), включващи 36 ракети с радиус на действие 2 хиляди км, и два ракетни полка със системи по 8 ПУ с Р-14 (известни като СС-5) с радиус на действие 4,5 хиляди км. На 14 октомври 1962г. американски самолети U-2 фотографират над Куба строеж на ракетна площадка, от която (след като е завършена) ще могат да бъдат изстрелвани ракети с радиус на действие хиляда мили. Хрушчов осъзнава нуждата от реагиране и това води до необходимостта от стратегическа победа - той намира възможност за промяна на установения баланс в Куба. Към онзи момент САЩ разполагат с военни бази във възлови точки по света посредством структурите на НАТО. Ключови се оказват базите в Турция и Италия, които са в близост до границите на СССР. Проблемът, представен в светлината на баланса, се състои в следното: ако се изстреля междуконтинентална балистична ракета от САЩ до СССР, средната продължителност на нейния полет би била между 3 и 5 часа. Това от своя страна дава възможност на Съветите да имат време за реакция. От друга страна, ако тези балистични ракети са базирани в близки държави до СССР, каквито са Турция и Италия, то времето на полета им би бил около 10-20 минути – в такъв случай време за реакция няма. Ето защо руснаците осъществяват операция по превоз на ракети със среден обсег към Куба. На Хрушчов тези действия може и да са изглеждали логични, но всъщност са драстична промяна в утвърденото вече съотношение на военните сили. Тази секретна операция получава кодовото име „Анадир“. В периода от 13 юни до 27 октомври 1962 по море са доставени и разположени в Куба 42 ракети с ядрени бойни глави и техническо оборудване, както и около 42 хиляди съветски военнослужещи. В Куба също така пристига една напълно комплектувана мотострелкова дивизия, три ракетни полка, въоръжени с ракетни системи Р-12 (известни и като СС-4), включващи 36 ракети с радиус на действие 2 хиляди км, и два ракетни полка със системи по 8 ПУ с Р-14 (известни като СС-5) с радиус на действие 4,5 хиляди км. На 14 октомври 1962г. американски самолети U-2 фотографират над Куба строеж на ракетна площадка, от която (след като е завършена) ще могат да бъдат изстрелвани ракети с радиус на действие хиляда мили. Това е контекстът, в който се развива Кубинската криза, превърнала се в една от повратните точки в развитието на Студената война. Прецизният анализ на Кубинската ракетна криза през призмата на баланса на силата потвърждава възгледите на учените като Кенет Уолц, Робърт Джервис и Джон Миършаймър, че ролята на ядрените оръжия оказва възпиращо действие и до глобален военен конфликт между САЩ и СССР не се стига. Тези учени обясняват изхода от кризата чрез „теорията на рационалното възпиране“ - тази парадигма предполага, че тъй като последиците от ядрената война са твърде ужасяващи, лидерите, които са рационални участници, се държат предпазливо и техните действия се диктуват от стремежа им да избегнат термоядрен конфликт. Една от най-важните геополитически последици от Карибската криза е, че всяка рязка промяна в съотношението между САЩ и СССР крие опасност за всеки един актьор на международната сцена – балансът на силите е потвърден като гарант за продължителен мир. Руснаците осъзнават, че не могат да имат военен паритет със САЩ, а правителството на Кенеди започва да прокламира необходимостта от мир и намаляване на въоръженията. Оттук нататък двете суперсили ще се опитват да се удържат от крайни действия, но и да възпират своите съюзници от такива. Избухването на въоръжен конфликт е избегнато, в резултат на компромиси от двете страни, постигнати в разгорещена кореспонденция между Кенеди и Хрушчов. Корабите, натоварени със съветското оръжие тръгват обратно, ракетите са демонтирани и са изнесени от кубинската територия. От своя страна, правителството на САЩ отменя карантината, поема задължение, че против Куба няма да бъде извършено нападение или извършено нахлуване с въоръжени сили и че ще нареди да бъдат демонтирани и изтеглени американските ракети, които е разположило върху територията на Турция. Куба се оказва големият губещ от Карибската ракетна криза – тя става заложник в създалата се ситуация, тъй като никой от кубинското правителство няма достъп до преговорите между Вашингтон и Москва, а решенията, които са взимали Съветите, често не са били съобщавани на кубинските управници – тези разочарования най-силно проличават във фигурата на Че Гевара, който е и най-силният критик на съветската позиция. През 1963г. се прокарва „гореща“ телефонна линия, която позволява директни разговори между Кремъл и Белия дом – тази стъпка допринася за намаляване на опасността, която би възникнала от инцидент, погрешна информация или изненадваща атака, прерастваща в ядрена война. Постигнатият компромис, сложил край на ракетната криза, води до разцепления в лагера на Изтока – съветските съюзници възприемат позицията на Хрушчов като отстъпление и предателство. От друга страна, тази криза засилва консолидацията на запад, тъй като САЩ получава подкрепа от всички свои съюзници. В заключение, Кубинската криза представлява кулминационен момент на военно-техническата нестабилност както в отношенията между СССР и САЩ, така и в международните отношения. След поредица от изпълнени с напрежение дни и ужасяваща опасност от директен ядрен сблъсък, кризата е разрешена чрез средствата на дипломацията. Въпреки това, конфронтацията между двете суперсили продължава и до днес. |