психологический анализ интертипных гомосексуальных пар. Дипломна работа психологически анализ на интертипните отношения при хомосексуални двойки

• Название: Дипломна работа психологически анализ на интертипните отношения при хомосексуални двойки
• Анкор: психологический анализ интертипных гомосексуальных пар
• Дата: 23.07.2021
• Размер: 159.95 Kb.
• Имя файла: Mariq_homo.dr._last.docx
• Тип: Диплом; #225208
• страница: 3 из 10

Психичният пол /gender идентичност/ представлява половото самосъзнание, съзнанието за притежавана мъжественост или женственост така както е разбирана тя в конкретната култура или общество.

Формирането на gender идентичност се определя изключително много от психологични и социални фактори, за разлика от анатомичния пол, който е изцяло биологично зададен.

Половата идентичност започва да се изгражда от момента на раждането, ключовият период за нейното установяване е от 18 мес. до 3-та год., като напълно приключва в пубертета. В този период от развитието на човека родителските влияния са изключително силни и определящи по отношение на по-нататъшното развитие. В повечето случаи психичният пол се изгражда като съответен на зададения анатомичен пол, понякога обаче това не се случва и той се развива в конфликт с анатомичния.

Особено важно е да се прави разграничение между психичен пол, полова роля и сексуална ориентация, защото само тогава става ясна и същността на отделните сексуални нарушения.

Половата роля представлява предпочитанията на индивида към поведение, към социални и личностови качества, които се свързват с мъжественост или женственост в съответната култура. Но това няма нищо общо с gender идентичността. Това, че избираш различно от предписаното за анатомичния ти пол поведение, само по себе си не означава, че имаш gender идентичност на човек от противоположния на анатомичния ти пол.

Понякога половата роля може да има връзка със сексуалната ориентация - предпочитанията или изпитването на сексуална възбуда спрямо определен сексуален обект /хомосексуална, хетеросексуална, бисексуална ориентация, ориентация към неодушевени обекти/. Така хомосексуалният мъж или жена би могъл да предпочита някои аспекти от половата роля на противоположния пол, но и това не е задължително.

Едно от най-тежките сексуални нарушения е свързано с нарушение на gender идентичността. Това е т.нар. транссексуалност.

Транссексуалният индивид анатомично принадлежи към единия пол, но изпитва чувство на дискомфорт от това, чувство на несъответност, чувство на неприязън към съответните за този пол гениталии и идентичност, желание да бъде възприеман и да функционира сексуално /и изобщо социално/ като принадлежащ към противоположния пол и оттук и желание за освобождаване от гениталиите и хормонално лечение. Така при транссексуалността наблюдаваме нарушение както в половата идентичност /gender/, така и в половата роля на личността.

Транссексуалният индивид е убеден в своята противоположна на анатомичния пол идентичност и тази убеденост е изключително стабилна и неизменна. Това е карало години наред изследователите да свързват транссексуалността с наличието на някакви хормонални или други биологични нарушения. Изследванията обаче не са доказали нищо такова.

Търсени са и връзки между транссексуалността и различни хромозомни нарушения, а също и между транссексуалността и нарушения в мозъчните структури, но и тези изследвания са останали безрезултатни.

Днес, когато е ясно, че транссексуалността е нарушение в gender идентичността, и че ключов етап за формиране на тази gender идентичност е детството, обяснения за етиологията на транссексуалността се търсят преди всичко в семейството, в родителското отношение.

Отношението на родителите и особено на майката към детето от първите часове след неговото раждане е различно към момичето и към момчето - различията засягат почти всяка една сфера на общуване с детето - обличане, хранене, говорене, докосване и т.н.

Тези най-ранни форми на контакт представляват изключително важен най-ранен опит за детето, който се впечатва в неговото съзнание, за да се превърне по-късно в ядро на неговата полова идентичност.

Изследванията в тази област са показали, че съществуват определени шаблони на взаимодействие между майката и момчето, което развива транссексуална идентичност. Майката на такова момче обикновено изглежда с нормална полова идентичност, но по- задълбочено изследване би я определило повече като "безполова", отколкото като женствена.

Повечето от тези жени не изпитват удоволствие от секса и страдат от хронична депресия. В детството си те са имали доста мъжествено поведение, но през пубертета са потиснали тази мъжественост.

Като майки те създават изключително близък, обикновено силно физически контакт със своето дете, третирайки го като свое собствено продължение, продължение на собственото си тяло, тъй като синът идва като репрезентация на пениса, който тя толкова е желала да притежава като дете. Създава се връзка, близка до симбиотичната, вследствие на която настъпва много ранна и силна идентификация на момчето с майката. Тази идентификация не позволява осъществяването на сепарация от майката, не позволява изграждане на мъжка полова идентичност, мъжествено ролево поведение и хетеросексуална ориентация спрямо жени. Бащата в едно такова семейство обикновено отсъства, ако не физически, то психически и емоционално. Той не осигурява необходимия мъжки модел, който детето да възприеме.

Майката на момичето, което развива транссексуалност, обикновено преживява депресия в много ранните етапи от живота на детето или поради някакви други причини е оттеглена, а бащата не й осигурява необходимата й подкрепа. Бащата по никакъв начин не насърчава женствеността у малкото момиче, дори напротив вменява му някои от собствените си задължения на съпруг и баща. Така то започва да се чувства един вид протективно по отношение на собствената си майка, започва да се грижи за нея като съпруг и така постепенно изгражда мъжествено поведение и идентичност, които не биват възпрени по никакъв начин от нито един от родителите.

Голяма част от транссексуалните хора в зряла възраст посочват наличие на проблеми с половия идендитет още в детството. В класификациите на болестите разстройството на половия идендитет в детството е отделна категория, характеризираща се с разстройства, проявяващи се за пръв път в ранното детство и задължително далеч преди пубертета, характеризиращи се с постоянен и интензивен дистрес поради половата принадлежност, придружен с желание и настояване за принадлежност към противоположния пол. Налице е постоянно увлечение по дрехите и/или заниманията на противоположния пол и отхвърляне на присъщите за собствения.

Разстройството на половата идентичност в детството не води задължително обаче до транссексуалност в зрелостта. То може да бъде смекчено през пубертета, а изследванията показват, че в голяма част от случаите води до развитие на хомосексуална ориентация по време на и след юношеството, но тя няма нищо общо с разстройството на gender-а, което е ключово при транссексуалността.

Една друга група сексуални разстройства - тази на парафилиите - е свързана е нарушения /para/ в сексуалното влечение /philia/, което в едни случаи е насочено към неадекватен сексуален обект, а в други - към неадекватно сексуално общуване. За парафилия говорим само тогава, когато отклоненото сексуално поведение е единствена сексуална цел и начин за постигане на удовлетворение.

В някои от парафилиите девиациите са по отношение на избора на сексуален обект, което се изразява или в избор неодушевен обект, водещ до сексуална възбуда, или до несъответен одушевен обект.

При фетишизма е характерно използване на неодушевени предмети като стимул за сексуална възбуда и задоволяване - дрехи, обувки, гума, найлон, кожа.

Трансвестизмът е вид фетишизъм и се характеризира с носене на дрехи на противоположния пол с цел постигане на сексуална възбуда.

При зоофилията обектът на сексуална възбуда е животно, при некрофилията - мъртвец, а при педофилията - дете.

При друга група парафилии нарушението се състои в това, че агресивните импулси са изцяло доминиращи над чувствата на интимност, нежност и равнопоставеност, обичайно свързвани със сексуалните отношения.

Садо-мазохизмът представлява предпочитание към сексуална дейност, която включва причиняване /преживяване/ на болка, унижение, принуда и това е единственият източник на сексуална стимулация.

При трета, последна група парафилии някакви инфантилни прояви на сексуалния нагон заемат доминиращо място и се предпочитат пред гениталния контакт. Към тази група спадат воайорството – повтаряща се или постоянна тенденция да се наблюдават хора в моменти на сексуално или интимно поведение с цел сексуална възбуда и удовлетворение; ексхибиционизмът - показване на собствените гениталии пред непознати, често на обществени места с цел възбуда и сексуално удовлетворение без желание за интимен контакт.

И така, като цяло при парафилиите, без значение тяхната конкретна проява, наблюдаваме избягване на зрелите човешки хетеросексуални генитални отношения.

Парафилиите носят белезите на инфантилната сексуалност, привнесена в живота на зрелия индивид, и са показателни за неуспех някъде по пътя на изграждането на зрели сексуални отношения. Те са следствие на различни взаимодействащи си фактори - биологични, психологични и социални. Обикновено са свързани с висока степен на тревожност, силно чувство на срам и вина, ограничена свобода, гъвкавост и съзнателен избор и липса на чувство за споделено удоволствие.

Парафилиите изпълняват важна защитна, несъзнавана функция, предпазвайки индивида от нарастващата тревожност /обяснявана от психоаналитиците като кастрационната тревожност/ при създаване на възможност за осъществяване на нормален полов акт.

Важно е да се спрем малко повече върху същността на трансвестизма дотолкова, доколкото ако не се познава добре неговата същност, той може лесно да бъде объркан с хомосексуализма или транссексуалността, а различията между трите са огромни и изключително важни по отношение на терапия и изобщо.

На първо място е важно е да се знае, че трансвестизма по своята същност и проявления е много различен от хомосексуалността. Трансвестизма и хомосексуалността си приличат по това, че и при двете имаме опит за отричане на гениталните различия между мъжете и жените още от детството и по кастрационната тревожност, лежаща в основата на това отричане. Липсата на пенис при жената е неприемлива за тези индивиди. Но трансвеститът и хомосексуалният индивид решават конфликтите си по много различни начини.

Трансвеститът е хетеросексуален, в повечето случаи женен, с деца. Той облича женски дрехи, за да преживее фантазията си за жената, която под облеклото си все пак има пенис и това задължително е свързано за него със сексуална възбуда.

Хомосексуалистът не облича женски дрехи и ако случайно го направи, това не е свързано със сексуална възбуда. За разлика от трансвеститът, той не би правил секс с жена.

И трансвеститът, и хомосексуалният мъж обаче изпитват интензивно сексуално удоволствие в своите пениси и тяхната полова идентичност е идентичност на мъж.

В този смисъл трансвестизма няма нищо общо с транссексуалността /въпреки че и при двете нарушения се наблюдава обличане на дрехи на противоположния пол/, именно защото при трансвестизма половата идентичност не е нарушена.

Транссексуалният индивид, за разлика от трансвеститът, не изпитва сексуална възбуда при обличането на дрехи на противоположния пол. Той е със съзнание на представител на противоположния пол, възприел е половата роля на противоположния пол и дрехите са част от нея.

Транссексуалният мъж не изпитва еротично удоволствие чрез пениса си, той желае да има вагина и да има хетеросексуална връзка с мъж, който да го обича като жена. Аналогични са нещата и при транссексуалната жена.

Дълго време /а в съзнанието на много хора - без значение професионалисти или не - и до днес/ се разглежда с голяма доза противоречивост въпросът, дали хомосексуалността следва да бъде разглеждана като една от парафилиите или не.

От публикуването на DSM-II хомосексуалността - сексуално желание или активност, насочени към индивид от собствения пол, без наличие на нарушения в половата идентичност - се приема за една от сексуалните девиации.

В DSM-III категорията "хомосексуалност" е заменена с категорията "Его-дистонна хомосексуалност", отнасяща се за хора, чиято сексуална ориентация е към индивиди от собствения пол и непременно едновременно възприемат това като постоянен източник на дистрес и желаят да бъдат хетеросексуални.

Оказва се обаче, че тази нововъведена категория далеч не е толкова успешна, защото дискомфортът от това, че изпитваш влечение към лица от собствения пол се оказва детерминиран преди всичко от натиска от страна на обществото и съществуващите в него социални предразсъдъци. В DSM-IV и тази категория отпада.

Там се говори вече само за "постоянен и изразен дистрес по отношение на сексуалната ориентация на индивида", като дори не е зададена конкретна сексуална ориентация, т. е. имплицитно я има идеята, че човек може да изпитва дискомфорт както от хомосексуалната си, така и от хетеросексуалната си ориентация. Това вече е доста решителна крачка напред в извеждането на хомосексуалността от сферата на психопатологията в сравнение с всички предходни опити.

Във времето, когато хомосексуалността е разглеждана изключително в рамките на патологията, изследователските усилия са насочени изключително по посока на установяване на нейната етиология, тъй като се счита, че познаването й може да помогне за откриване на начини за повлияване на смятаната за патологична сексуална ориентация.

Търсена е връзка между хомосексуалността и някои генетични фактори, най-вече ендокринни влияния по време на бременността, но усилията в тази посока не са дали някакви категорични доказателства за съществуване на такава зависимост.

Открита е връзка между родителските модели и хомосексуалността /обикновено се наблюдават нарушени отношения между детето и родителя от същия пол/, установено е и известно влияние на ранния опит в сферата на сексуалните отношения.

Важно е да се търсят причините за хомосексуалността и да се отделя внимание на множеството проблеми, идващи като вторични по отношение на хомосексуалната ориентация - завишената тревожност и депресия при тези хора, по-високият суициден риск, по-честите злоупотреби, по-високата честота на сексуално предаваните болести.

Това са все проблеми, които идват не от самата хомосексуалност сама по себе си, а преди всичко от натиска на обществото, от една страна, което дори днес в 21-ви век е силно хомофобно, или пък от индивидуални личностови особености - от друга - които може да има всеки друг човек, без значение каква е неговата сексуална ориентация.

При хора с хомосексуална ориентация завишена тревожност и депресия, оказва се, се наблюдава най-вече при тези без стабилна връзка с партньор. Тази неспособност за изграждане на дълготрайни взаимоотношения може да бъде индикатор за междуличностни проблеми, излизащи отвъд полето на сексуалната ориентация на индивида. И в този случай вероятно бихме били много по-полезни на съответния човек, потърсил помощта ни, ако работим действително по посока на подобряване на неговите междуличностни взаимоотношения, а не промяна на неговата сексуална ориентация.

Колкото до хомофобната дискриминация, ние като психолози, заедно с психиатрите и другите хора от помагащите професии, сме тези, които трябва да влагаме усилия в това да намалим донякъде страха и предразсъдъците в обществото спрямо хомосексуалността, показвайки и обяснявайки, че това да си различен в една сфера - сексуалната си ориентация - не означава задължително, че си различен от повечето хора във всички останали сфери - не означава, че не можеш да работиш, да си креативен, да поемаш отговорности или да обичаш така, както хората с "нормална" сексуална ориентация правят тези неща.

Познавайки индивидуалните различия по отношение на човешката сексуалност, нашите усилия трябва да са насочени към подкрепа на индивида, така че той да съумее да се развива успешно в другите сфери на живота си.
2.4 Подходи за психологическа подкрепа на хомосексуални личности и динамика на статута на хомосексуалността в медицинската практика

Понастоящем съществуват два подхода за предоставяне на психотерапевтична помощ на хомосексуални егодистоници (тези хомосексуалисти, които отхвърлят сексуалната си ориентация).

В съответствие с първото, те трябва да бъдат адаптирани към посоката на собственото си сексуално желание и да им помогнат да се адаптират към живота в общество с хетеросексуални стандарти. Това е така наречената поддържаща или гей-утвърдителна терапия (инж. потвърждаване - за да се потвърди, потвърди).

Вторият подход (конверсия, сексуално преориентиране, репаративна, диференцираща терапия) е насочен към подпомагане на хомосексуалните мъже и жени да променят сексуалната си ориентация.

Първият от тези подходи се основава на твърдението, че хомосексуалността не е психическо разстройство. Отразява се в ICD - 10 и DSM - IV.

По наше мнение, както и мнението на водещи клинични и криминалистични сексолози на Украйна и Русия (В. В. Криштал, Г. С. Василченко, А. М. Свядощ, С. С. Либик, А. А. Ткаченко) трябва да се приписва хомосексуалността. до нарушения на сексуалното предпочитание (парафилия) [1, 2]. Същото мнение споделят и много специалисти в САЩ, и по-специално членове на Националната асоциация за изследвания и терапия на хомосексуалността; NARTH създаден в 1992 [3]. Интерес представлява мнението по този въпрос на професор-психиатър Ю. В. Попов - зам. Директор за научни изследвания, ръководител на отдела по психиатрия на юношеството, Санкт-Петербургския психоневрологичен институт, наречен на В. М. Бехтерев, който не беше споменат в предишните ни публикации по обсъждания проблем. Той отбелязва, че „освен морални, социални, правни норми, рамката на които е много относителна и дори може значително да се различава една от друга в различни страни, етнически групи и религии, е напълно правилно да се говори за биологична норма. Според нас основният критерий за всяко определение на биологична норма или патология (очевидно това важи за всички живи същества) трябва да бъде отговорът на въпроса дали тези или онези промени допринасят за оцеляването и размножаването на вида или не. Ако в този аспект вземем предвид представители на така наречените сексуални малцинства, всички те надхвърлят биологичната норма ”[4].

Трябва да се отбележи, че непризнаването на хомосексуалността като сексуална норма се отразява и в клиничния наръчник „Модели за диагностика и лечение на психични и поведенчески разстройства“, редактиран от В. Н. Краснов, И. Я. Гурович [5], одобрен от 6 на август 1999. Заповед № 311 на Министерството на здравеопазването на Руската федерация [6]. Той отразява позицията на Федералния научно-методически център по медицинска сексология и сексопатология (Москва) по този въпрос. Същите мнения се провеждат и в катедрата по сексология и медицинска психология на Харковската медицинска академия за следдипломно образование на Министерството на здравеопазването на Украйна [7].

Понастоящем медицинската общност и обществото като цяло се опитват да наложат идеята, че терапията за преориентираща сексуална насоченост трябва да бъде забранена, първо, защото здравите хора не могат да бъдат лекувани, като хомосексуалистите, и второ, защото може да не е ефективна. На конгреса на Американската психиатрична асоциация (APA) в 1994 беше планирано да се представи на делегатите документ „Официално изявление за психиатрично лечение, насочено към промяна на сексуалната ориентация“, което вече е одобрено от настоятелството на асоциацията. Резолюцията, по-специално, гласи:

„Американската психиатрична асоциация не подкрепя психиатрично лечение, основано на убеждението на психиатъра, че хомосексуалността е психично разстройство или има за цел да промени сексуалната ориентация на човека“. Това твърдение трябваше да стане официално осъждане на репаративната (конверсионната) терапия като неетична практика. Въпреки това, NARTH с помощта на християнската организация „Фокус върху семейството“ изпрати писма до членове на асоциацията, протестиращи срещу „нарушението на първото изменение“. Протестиращите имаха плакати с лозунги като „APA не е GAYPA“. В резултат на това поради липсата на яснота на някои формулировки приемането на това изявление се забави, което NARTH и Exodus International считат [8] за тяхна победа.

Трябва да се отбележи, че Exodus International е между-конфесионална християнска организация с клонове на 85 в държави от 35, която по-специално работи за развиване на хетеросексуално желание и ако това не се получи, помогне на хомосексуалистите да се въздържат от сексуални контакти с представители на техните етаж. За тази цел се предоставя религиозно обучение, комбинирано с групово съветване. Усилията се фокусират върху детските наранявания, които според теоретиците на това движение са причина за хомосексуалността (отсъствие на майка или баща, сексуален тормоз, жестокост на родителите). Съобщава се, че в 30% от случаите тази работа дава положителни резултати [9]. По-късно (в 2008) в Интернет се появиха редица публикации, в които се съобщава, че американските психолози Стан Джоунс и Марк Ярхаус провеждат проучване сред членовете на 98 на тази организация, с които е извършена работа за промяна на тяхната нежелана хомосексуална ориентация. Според тях положителните резултати са 38%. Изследователите увериха, че конверсионните ефекти не водят до неблагоприятни психични последици за всички 98 хора, което противоречи на инсталирането на противници на тези ефекти, които твърдят, че те са вредни за човешката психика.

И двата аргумента, които водят до забрана на конверсионната терапия (хомосексуалността е норма, конверсионната терапия е неефективна), са несъстоятелни. В тази връзка е препоръчително да се съобщи, че изключването на хомосексуалността от списъка на психичните разстройства DSM е станало по следния начин. На декември 15, 1973, се проведе първото гласуване на Бюрото на Американската психиатрична асоциация, на което 13 от своите членове на 15 гласува за изключване на хомосексуалността от регистъра на психичните разстройства. Това предизвика протест от редица експерти, които за референдум по този въпрос събраха необходимите подписи на 200. През април 1974 се проведе гласуване, на което от малко над 10 хиляди бюлетини за 5854 потвърдиха решението на президиума. 3810 обаче не го разпозна. Тази история беше наречена „гносеологичен скандал“ с мотива, че решаването на „чисто научен“ въпрос чрез гласуване за историята на науката е уникален случай [10].

Във връзка с опитите за депатологизиране на хомосексуалността известният руски криминалистичен сексолог професор А. А. Ткаченко [11] отбелязва, че решението на Американската психиатрична асоциация „е вдъхновено от натиска на войнстващото хомофилно движение“ и „определението, разработено в тези условия, които по същество са крайни, (между другото, до голяма степен възпроизведена в ICD-10) частично противоречи на принципите на медицинската диагностика, дори само защото изключва случаи, придружени от психично страдание дадено от анозогнозия." Авторът също така съобщава, че това решение „е било невъзможно без преразглеждане на основните концепции на психиатрията, по-специално на определението за психическо разстройство само по себе си“. Именото решение всъщност е категорично твърдение за априорната „нормалност“ на хомосексуалното поведение.

Анализирайки факта, че Американската психиатрична асоциация по хомосексуалност е отстранена от диагностичната класификация, RV Bayer [12] твърди, че това не се дължи на научни изследвания, а е идеологическо действие, предизвикано от влиянието на времето. В тази връзка е препоръчително да се предостави информация, докладвана от Kristl R. Wonhold [13]. Той отбелязва, че за да разберете действията на APA, трябва да се върнете към политическата ситуация на 60-70-ите. Тогава всички традиционни ценности и вярвания бяха поставени под въпрос. Това беше време на бунт срещу всяка власт. В тази атмосфера малка група радикални американски хомосексуалисти започнаха политическа кампания за признаване на хомосексуалността като нормален алтернативен начин на живот. „Синя съм и съм доволна от това“, беше основният им лозунг. Те успяха да спечелят комисията, която прегледа DSM.

В кратко изслушване, предшестващо решението, ортодоксалните психиатри бяха обвинени във "фройдистки пристрастия". В 1963 Нюйоркската медицинска академия възложи на своя Комитет по обществено здраве да подготви доклад за хомосексуалността, който заключи, че хомосексуалността наистина е разстройство, а хомосексуалността е индивид с емоционални увреждания, неспособен да формира нормален хетеросексуален отношения. Освен това в доклада се казва, че някои хомосексуалисти „надхвърлят чисто отбранителна позиция и започват да доказват, че такова отклонение е желан, благороден и предпочитан начин на живот“. В 1970 лидерите на хомосексуалната фракция в АПА планираха „систематични действия, насочени към нарушаване на годишните срещи на АПА“. Те защитиха своята легитимност с мотива, че APA уж представлява „психиатрията като социална институция“, а не като сфера на научните интереси на професионалистите.

Приетата тактика се оказа ефективна в 1971, поддавайки се на натиска, упражнен върху тях, организаторите на следващата конференция APA се съгласиха да създадат комисия не от хомосексуалност, а от хомосексуалисти. Председателят на програмата беше предупреден, че ако съставът на комисията не бъде одобрен, сесиите на всички секции ще бъдат прекъснати от сини активисти. Въпреки че се съгласиха да позволят на хомосексуалистите да водят собствено обсъждане на състава на комисията на конференцията на 1971, гей активистите във Вашингтон решиха, че трябва да нанесат още един удар на психиатрията, тъй като „твърде гладък преход“ ще лиши движението на основното му оръжие - заплаха от смущение. Имаше апел към Гей освободителния фронт с призив за провеждане на демонстрация през май 1971. Заедно с ръководството на фронта беше внимателно разработена стратегия за организиране на вълнения. 3 май 1971 г. Протестиращите психиатри нахлуха в среща на избрани представители на тяхната професия. Те грабнаха микрофон и го подадоха на активиста от страната, която заяви: „Психиатрията е враждебно образувание. Психиатрията води безмилостна война за изтребление срещу нас. Можете да считате това за обявяване на война срещу вас ... Ние напълно отричаме вашата власт над нас."

Никой не направи възражение. Тогава активистите на тези акции се появиха в комисията по терминология на APA. „Нейният председател предположи, че може би хомосексуалното поведение не е признак на психично разстройство и че този нов подход към проблема трябва задължително да бъде отразен в Наръчника за диагностика и статистика“. Когато през годината на 1973 Комитетът заседава на официално заседание по този въпрос, предварително прието решение е прието зад затворени врати (виж по-горе).

F. M. Mondimore [8] по-долу описва събитията, предхождащи приемането на настоящото решение. Авторът съобщава, че изключването на хомосексуалността от категорията на разстройствата е било значително улеснено от борбата на хора с еднополова ориентация за граждански права. 27 На юни 1969 в Гринуич Вилидж (Ню Йорк) хомосексуално въстание е предизвикано от морален полицейски набег в гей бара на Stonewall Inn на Кристофър Стрийт. Това продължи цяла нощ, а на следващата нощ гейовете отново се събраха по улиците, където обиждаха минаващи полицаи, хвърляха камъни по тях и подпалваха. На втория ден от въстанието четиристотин полицаи вече се бият с повече от две хиляди хомосексуалисти. От онова време, което се счита за началото на борбата на гейовете за граждански права, това движение, вдъхновено от примерите на движението за техните граждански права на чернокожи и движението срещу войната във Виетнам, е агресивно и понякога конфронтиращо по своя характер. Резултатът от тази борба, по-специално, беше прекратяването на полицейските нападения по гей баровете. „Окуражени от успеха си в борбата срещу полицейския тормоз, членовете на движението за права на гей насочват усилията си срещу друг исторически противник - психиатрията. В 1970, гей активистите влязоха в годишната среща на Американската психиатрична асоциация и прекратиха реч на Ървинг Бийбър за хомосексуалността, наричайки го „кучи син“ в присъствието на шокираните си колеги. Вълна от протести принуди гей психиатрите да се застъпят за изключването на хомосексуалността от официалния списък на психичните заболявания ”[8].

На първия етап APA реши, че в бъдеще диагнозата „хомосексуалност“ трябва да се прилага само в случаите на „его-дистонична“ хомосексуалност, тоест в случаите, когато хомосексуалната ориентация е довела до „видимото страдание“ на пациента. Ако пациентът прие сексуалната си ориентация, сега се смяташе за неприемливо да го диагностицират като „хомосексуален“, тоест субективният критерий замества обективната оценка на специалистите. На втория етап думите „хомосексуалност“ и „хомосексуалност“ бяха напълно премахнати от DSM, тъй като тази диагноза беше призната за „дискриминационна“ [13].

D. Davis, C. Neal [14] описват динамиката на терминологията, свързана с хомосексуалността, както следва. Те отбелязват, че в 1973 персийската хомосексуалност е изключена от списъка на психичните разстройства от Американската психиатрична асоциация, но в 1980 тя се появява отново в този списък под името „его-дистонична хомосексуалност“. Тази концепция обаче беше премахната от списъка на психичните разстройства по време на ревизията на DSM-III в 1987. Вместо това се появи концепцията за „неуточнено разстройство“, което означава „трайно и изразено състояние на страдание, свързано с преживяване на сексуална ориентация“.

ICD-10 отбелязва, че хомосексуалните и бисексуалните ориентации сами по себе си не се считат за нарушения. Нещо повече, кодът F66.1 (его-дистонична сексуална ориентация) е забележителен, който отразява ситуация, при която полът или сексуалното предпочитание не се съмняват, но индивидът иска те да бъдат различни поради допълнителни психологически или поведенчески разстройства и може да потърси лечение, за да ги промени. В контекста на факта, че хомосексуалната ориентация в разглежданата класификация не се счита за патология сама по себе си, всъщност желанието да се отървем от тази ориентация може да се разглежда като наличие на някаква аномалия [7].

Кристиан Р. Уонхолд [13] отбелязва обаче, че в момента на 1973 няма научни аргументи и клинични доказателства, които да оправдаят подобна промяна в позицията по отношение на хомосексуалността (признаването като нормално).

В 1978, пет години след като APA реши да изключи „хомосексуалността“ от DSM, беше проведено гласуване между американските психиатри 10000, които са членове на тази асоциация. 68% от лекарите, попълнили и върнали въпросника, все още считат хомосексуалността за разстройство [13]. Съобщава се също, че резултатите от международно проучване сред психиатрите за отношението им към хомосексуалността показват, че по-голямата част от тях виждат хомосексуалността като девиантно поведение, въпреки че е изключена от списъка на психичните разстройства [15].

Джоузеф Николоси (Joseph Nicolosi) в раздела „Политическа диагностика” на книгата си

„Репаративна терапия на мъжката хомосексуалност”. Нов клиничен подход ”[16] убедително доказа научната неоснователност на такова сериозно действие. Той отбелязва, че почти никакви нови психологически или социологически изследвания не оправдават тази промяна ... Това е политика, която е спряла професионалния диалог. Войнствени гей защитници ... предизвикаха апатия и объркване в американското общество. Гей активистите настояват, че приемането на хомосексуалист като личност не може да се случи без одобрението на хомосексуалността. "

Що се отнася до ICD, решението за премахване на хомосексуалната ориентация от списъка на психичните разстройства от тази класификация е взето с марж от един глас.

Трябва да се отбележи, че хомосексуалността сама по себе си не е патология в сферата на дисковете. Според специални проучвания психичните разстройства при хомосексуалните (гейовете и лесбийките) са много по-чести, отколкото при хетеросексуалните. Представителни национални проучвания, проведени върху големи извадки от хомосексуално и хетеросексуално поведение индивиди, са установили, че повечето от първите индивиди през целия живот (време-време) страдат от едно или повече психични разстройства.

В Холандия е проведено голямо представително проучване [17]. Това е случайна извадка от 7076 мъже и жени на възраст от 18 до 64 години, която е изследвана за определяне на разпространението на афективни (емоционални) и тревожни разстройства, както и на наркотичната зависимост през целия живот и през последните 12 месеци. След изключването на онези лица, които не са имали сексуален контакт през последните 12 месеци (хора от 1043), и тези, които не са отговорили на всички въпроси (35 хора), 5998 остават. (2878 мъже и 31220 жени). Сред анкетираните мъже, 2,8% от хората са имали еднополови връзки, а сред изследваните жени 1,4%.

Извършен е анализ на разликите между хетеросексуални и хомосексуалисти, който показва, че както през целия живот, така и през последните 12 месеци, хомосексуалните мъже са имали много повече психични разстройства (афективни, включително депресия и тревожност) в сравнение с хетеросексуалните мъже. Хомосексуалните мъже също са имали по-силна зависимост от алкохол. Лесбийките се различават от хетеросексуалните жени по по-голяма податливост на депресия, както и по-висока зависимост към алкохола и наркотиците. По-специално, беше установено, че повечето хомосексуално държащи се мъже (56,1%) и жени (67,4%) страдат от едно или повече психични разстройства през целия си живот, докато повечето хетеросексуално държащи се мъже (58,6%) и жени (60,9 %) през целия живот не са имали психични разстройства.

При изследването на този контингент беше показано също, че хомосексуалността е свързана със суицидността. Проучването оценява разликите в признаците на самоубийство между хомосексуални и хетеросексуални мъже и жени. Авторите стигат до заключението, че дори в страна със сравнително толерантно отношение към хомосексуалността, хомосексуалните мъже са много по-изложени на риск от самоубийствено поведение, отколкото хетеросексуалните мъже. Това не може да се обясни с по-високата им психическа честота. При жените такава категорична зависимост не е разкрита [18].

В Съединените щати е проведено проучване на много хиляди американци, насочено към изследване на риска от психични разстройства сред индивиди, които са имали сексуални отношения с партньори от същия пол `[19]. Анкетираните бяха попитани за броя на жените и мъжете, с които са имали сексуален контакт през последните 5 години. 2,1% от мъжете и 1,5% от жените съобщават, че имат контакти с един или повече сексуални партньори от същия пол през последните 5 години. Беше разкрито, че тези респонденти през последните 12 месеца. имаше по-голямо разпространение на тревожни разстройства, разстройства на настроението, разстройства, свързани с употребата на психоактивни вещества, както и суицидни мисли и планове, в сравнение с тези, които влизаха в контакт само с хора от противоположния пол. Авторите стигат до заключението, че хомосексуалната ориентация, определена от присъствието на еднополов сексуален партньор, е свързана с общо увеличаване на риска от горните разстройства, както и със самоубийството. Те отбелязаха, че са необходими допълнителни изследвания, за да се проучат причините, залегнали в основата на тази асоциация.

В Холандия е проведено проучване на връзката между сексуалната ориентация, насочена за психиатрична помощ [20]. Авторите посочват настоящото предположение, че хомосексуалните и бисексуалните са по-малко склонни да търсят медицинска помощ, отколкото хетеросексуалните, тъй като се доверяват по-малко на здравната система. Целта на проучването беше да се проучат разликите в призива за тази помощ, както и степента на доверие в здравните власти в зависимост от тяхната сексуална ориентация. Изследвана е случайна извадка от пациенти (9684 хора), които кандидатстват за общопрактикуващи лекари. Установено е, че здравословното състояние е по-лошо при хомосексуалните мъже и жени в сравнение с хетеросексуалните. Не са установени различия в доверието в здравната система в сексуалната ориентация. Хомосексуалните мъже се лекуват по-често за психични и соматични здравословни проблеми, отколкото хетеросексуалните мъже, а лесбийките и бисексуалните жени по-често се лекуват за психични проблеми, отколкото хетеросексуалните жени. Отбелязва се, че по-високата честота на търсене на медицинска помощ от хомосексуалисти и бисексуални в сравнение с хетеросексуалните може само частично да се обясни с различията в тяхното здравословно състояние. За да се разберат по- добре получените резултати, е необходимо да има данни за предразположение към търсене на медицинска помощ от хомосексуални и бисексуални мъже и жени.

DM Fergusson et al. [21] съобщи за двайсетгодишно надлъжно проучване на кохорта от деца 1265, родени в Нова Зеландия. 2,8% от тях са хомосексуалисти въз основа на тяхната сексуална ориентация или сексуални партньорства. Бяха събрани данни за честотата на психичните разстройства при индивиди от 14 години до 21 години. Хомосексуалните имат значително по-голямо разпространение на голяма депресия, генерализирано тревожно разстройство, нарушения в поведението, никотинова зависимост, други злоупотреби с наркотици и / или пристрастяване, множество разстройства, самоубийствена идея и опити за

самоубийство. Някои от резултатите са следните: 78,6% от хомосексуалистите в сравнение с 38,2% от хетеросексуалните имат две или повече психични разстройства; 71,4% от хомосексуалните в сравнение с 38,2% от хетеросексуалните преживяват голяма депресия; 67,9% от хомосексуалистите в сравнение с 28% от хетеросексуалните отчитат самоубийствена идея; 32,1% от хомосексуалните в сравнение с 7,1% от хетеросексуалните съобщават за опити за самоубийство. Установено е, че юношите с хомосексуални романтични отношения имат значително по-висок процент на самоубийства.

ST Russell, M. Joyner [22] докладва за данни от национално представително проучване на общото население на американските тийнейджъри. Бяха изследвани 5685 тийнейджъри и 6254 тийнейджърки. Хомосексуални романтични връзки „са съобщени от 1,1% от момчетата (n = 62) и 2,0% от момичетата (n = 125)“ (Joyner, 2001). Открито е следното: опитите за самоубийство са имали 2,45 пъти по-голям шанс сред момчета с хомосексуална ориентация, отколкото сред хетеросексуални момчета; опитите за самоубийство са били 2,48 пъти по- вероятни сред момичета с хомосексуална ориентация, отколкото сред хетеросексуални момичета.

Кинг и др. [23] изследва академичните публикации на 13706 между януари 1966 и април 2005. Един или повече от четирите методологични критерии за качество, необходими за включване в мета-анализа, отговарят на поне 28 от тях: вземане на проби от общата популация вместо избраната група, случайно вземане на проби, 60% или по-висока честота на участие, размерът на извадката е равен или по-голям от 100 хора. Мета-анализ на тези най-висококачествени проучвания на 28 съобщава за общо 214344 хетеросексуални и 11971 хомосексуални лица.

В резултат беше установено, че хомосексуалните имат психични разстройства по-често от хетеросексуалните. Така, по-специално, беше установено, че в сравнение с хетеросексуалните мъже хомосексуалните през целия живот (преобладаване през целия живот) имат следното:

• 
  2,58 пъти увеличава риска от депресия;
  
• 
  4,28 пъти увеличава риска от опити за самоубийство; 2,30 пъти увеличава риска от умишлено самонараняване.
  

Паралелно сравнение на разпространението на психичните разстройства през последните 12 месеци. (Разпространението на 12-месец) разкри, че хомосексуалните мъже имат:

• 
  1,88 пъти повишен риск от тревожни разстройства; 2,41 пъти увеличава риска от наркомании.
  

Кинг и др. [16] установи също, че в сравнение с хетеросексуалните жени, хомосексуалните през целия живот (преобладаване през целия живот) имат:

• 
  2,05 пъти увеличава риска от депресия;
  
• 
  1,82 пъти увеличава риска от опити за самоубийство.
  

Паралелно сравнение на разпространението на психичните разстройства през последните 12 месеци. (Разпространението на 12-месец) разкри, че хомосексуалните жени имат:

• 
  4,00 пъти по-висок риск от алкохолизъм; 3,50 пъти повишен риск от наркомания;
  
• 
  3,42 пъти увеличава риска от всякакви психични и поведенчески разстройства, причинени от употребата на вещества.
  

По-ниско ниво на адаптация на хомосексуални мъже се доказва от изследването на качеството на живот (QOL) в горния контингент от холандски мъже [24]. Хомосексуалните мъже, но не и жени, се различаваха от хетеросексуалните мъже по различни показатели на QOL. Един от основните фактори, които повлияват негативно на QOL при хомосексуалните мъже, е тяхното по-ниско ниво на самочувствие. Отбелязва се, че липсата на връзка между сексуалната ориентация и качеството на живот при жените предполага, че тази връзка е опосредствана от други фактори.

J. Nicolosi, L. E. Nicolosi [25] съобщават, че често отговорността за по-високо ниво на психични проблеми сред хомосексуалистите (мъже и жени) се обвинява от потисническото им общество. Въпреки че авторите отбелязват, че в това твърдение има известна доза истина, не е възможно да се обясни настоящата ситуация само чрез влиянието на този фактор. Едно проучване установи по-високо ниво на психологически проблеми сред хомосексуалистите и в онези страни, където към хомосексуалността се отнася благоприятно (Холандия, Дания) и където отношението към нея е неодобрително [26].

Твърдението, че конверсионната терапия не може да бъде ефективна, също е погрешно. Това се доказва от редица данни. Резултати (J. Nicolosi et al., 2000) на първото специално планирано мащабно проучване на ефективността на конверсионната терапия (изследвани хора 882, средна възраст - 38 години, 96% - хора, за които религията или духовността е много важна, 78% - мъже, средна продължителност лечение (около 3,5 години) показват, че 45% от онези, които са смятали за изключително хомосексуални, са променили сексуалната си ориентация на напълно хетеросексуални или са станали по-хетеросексуални от хомосексуалните [9]

Интересно е да се отбележи, че професорът от университета в Колумбия RL Spitzer, отговорен за американския класификатор на психичните заболявания (DSM), който веднъж реши да изключи хомосексуалността от списъка на психичните разстройства, направи изявление, че резултатите от преориентационната терапия за хомосексуалисти в много отношения окуражаващо. Освен това в 2003 списанието Archives of Sexual Behavior публикува резултатите от неговия изследователски проект, за да тества хипотезата, че при някои хора преобладаващата хомосексуална ориентация може да се промени в резултат на терапията. Тази хипотеза беше потвърдена от проучване на хора от двата пола 200 (мъже 143, жени 57) [27].

Респондентите съобщават за промени в посоката от хомосексуален към хетеросексуален, които продължават в продължение на 5 години или повече. Изпитваните са доброволци, средната възраст на мъжете е 42, на жените - 44. По време на интервюто 76% от мъжете и 47% от жените са били женени (преди започване на терапия, съответно 21% и 18%), 95% от анкетираните са бели, 76% са завършили колеж, 84% са живели в САЩ и 16% - в Европа.

97% имат християнски корени, а 3% са еврейски. По-голямата част от анкетираните (93%) заявиха, че религията е много важна в живота им. 41% от анкетираните са казали, че известно време преди лечението са открито гей („открито гей“). Повече от една трета от анкетираните (37% от мъжете и 35% от жените) признаха, че по едно време сериозно са мислили за самоубийство поради нежеланото си привличане. 78% се изказа в подкрепа на усилията да променят хомосексуалната си ориентация.

За оценка на промените, постигнати в резултат на терапията, беше използвано минутно телефонно интервю за 45, включващо насочени към 114 въпроси. Изследването на RL Spitzer се фокусира върху следните аспекти: сексуална привлекателност, сексуална самоидентификация, тежест на дискомфорт поради хомосексуални чувства, честота на хомосексуална активност, честота на желание за хомосексуална активност и желание да я има, процентът на епизодите на мастурбация, придружени от хомосексуални фантазии , процентът на такива епизоди с хетеросексуални фантазии и честотата на излагане Аз съм хомосексуално ориентиран порнографски материал.

В резултат на това изследване беше установено, че въпреки че случаите на „пълна“ промяна в ориентацията са регистрирани само при 11% от мъжете и 37% от жените, по-голямата част от анкетираните съобщават за промяна от преобладаващата или изключително хомосексуална ориентация, настъпила преди лечението, към преобладаващата хетеросексуална ориентация в резултат на репаративна (конверсионна) терапия. Въпреки че се съобщава, че тези промени са очевидни и при двата пола, жените все още са имали значително повече. Получените данни разкриват, че след лечението много от анкетираните отбелязват ясно увеличение на хетеросексуалната активност и повишено удовлетворение от нея. Лицата, които са били женени, показват по-голямо взаимно емоционално удовлетворение в брака [27].

Мислейки за резултатите, RL Spitzer се пита дали преориентационната терапия е вредна. А самият той, отговаряйки му, твърди, че няма такива доказателства по отношение на участниците в неговото изследване. Освен това, според него, въз основа на откритията, това проучване намери значителни ползи от подобно лечение, включително в области, които не са свързани със сексуалната ориентация. Въз основа на това RL Spitzer отбелязва, че Американската психиатрична асоциация трябва да спре прилагането на двойния стандарт в отношението си към преориентационната терапия, която счита за вредна и неефективна, и към гей-утвърдителната терапия, която подкрепя и засилва гей идентичността, която изцяло одобрява. Освен това в заключение RL Spitzer подчерта, че специалистите по психично здраве трябва да се откажат от препоръчителната си забрана за лечение, която има за цел промяна на сексуалната ориентация. Той също така отбеляза, че много пациенти, които имат информация за възможен провал при опит да променят сексуалната си ориентация въз основа на съгласие, могат да направят рационален избор по отношение на работата за развиване на хетеросексуалния си потенциал и намаляване на нежеланото хомосексуално привличане [27].

В 2004 сензацията беше появата по време на конференцията NARTH на бившия президент на Американската психологическа асоциация д-р Робърт Перлов, световно известен учен. Парадоксът е, че в миналото той самият е бил член на комисията на тази асоциация за сексуалните малцинства. Изказвайки се на конференцията, Р. Перлов обяви подкрепата си за онези терапевти, които спазват вярванията на клиента и му предлагат конверсионна терапия, когато това отразява желанията му. Той изрази своето "пламенно убеждение, че свободата на избор трябва да управлява сексуалната ориентация ... Ако хомосексуалните искат да трансформират сексуалността си в хетеросексуална, тогава това е собствено решение и никоя заинтересована група, включително гей общността, не трябва да се намесва ... Има право на човек на самоопределяне сексуалност. " Характеризирайки одобрението си за позицията на NARTH, Р. Перлов подчерта, че „NARTH уважава мнението на всеки клиент, неговата самостоятелност и свободна воля ... всеки човек има право да декларира правата си на гей идентичност или да развие своя хетеросексуален потенциал. Правото да се лекува за промяна на сексуалната ориентация се счита за самоочевидно и неотменим. “ Той отбеляза, че напълно се присъединява към тази позиция на NARTH. Д-р Перлов съобщи и за увеличаващ се брой изследвания, които противоречат на популярното мнение в САЩ, че промяната на сексуалната ориентация е невъзможна. Отбелязвайки, че броят на положителните отговори на конверсионната терапия нараства през последните години, той призова терапевтите да се запознаят с работата на NARTH и описа опитите на гей лобистите да замълчат или критикуват тези факти като „безотговорни, реакционни и надути” [28, 29].

Трябва да се подчертае, че проблемът с възможността за използване на конверсионна терапия и нейната ефективност е силно политизиран. Това беше отразено в изявленията, според които този тип лечение трябва да се поставя наравно с опитите за промяна на расовата или националната идентичност на чернокожите, хората от „кавказка националност“ и евреите. Така тези, които вярват, че е възможно да се промени сексуалната ориентация на хомосексуалистите, се опитват да стигматизират, поставяйки ги наравно с расистите, антисемитите и като цяло с всички видове ксенофоби. Тези опити обаче не могат да се считат за адекватни, тъй като въпросът за нормалността или полезността на дадена раса или националност и освобождаването от признаци на расова и национална идентичност не може да бъде повдигнат поради пълния му абсурд. Чрез подобна стигматизация защитниците на конверсионната терапия искат да бъдат сплашени от възможността да бъдат в изключително неудобно положение.

В края на август 2006 се появи съобщение за сензационното изказване на президента на Американската психологическа асоциация д-р Хералд П. Кучър, което той направи през същия месец. Според забележките му той се прекъсна с позицията, че тази асоциация отдавна се държи срещу „периодичната терапия“ на хомосексуалистите. Г-н Кукър отбеляза, че асоциацията ще подкрепи психологическата терапия за онези лица, които изпитват нежелано хомосексуално привличане. В разговор с доктора по психология Джоузеф Николоси, който тогава беше президент, на годишната среща на Американската психологическа асоциация в Ню Орлиънс, той заяви, че асоциацията „не влиза в конфликт с психолозите, които помагат на тези, които са загрижени за нежеланото хомосексуално привличане“. Той също така подчерта, че предвид автономията / независимостта на пациента и зачитането на неговия избор, етичният кодекс, разбира се, ще включва психологическо лечение на тези, които искат да се освободят от хомосексуалното привличане.

Американската психологическа асоциация отдавна е враждебна на работата на NARTH, приписвайки опитите за промяна на сексуалната ориентация на хомосексуалистите към тяхната дискриминация. Коментирайки това твърдение, д-р Дийн Бърд, психолог в NARTH, който по едно време беше негов президент, отбеляза, че всъщност становището, изразено от д-р Кукър, днес е идентично с позицията на NARTH. Той също така изрази надежда, че по този много важен въпрос може да започне ползотворен диалог между двете асоциации [30].

В тази връзка трябва да се отбележи, по-специално, че в списанието на Американската психологическа асоциация „Психотерапия: теория, изследвания, практика, обучение” („Психотерапия: теория, изследвания, практика, обучение”) е публикувана статия в 2002, в която беше предположено, че терапията за преориентираща се към сексуалност (конверсия), като се вземат предвид ценностните ориентации на индивида, може да бъде етична и ефективна [31].

Трябва да се отбележи обаче, че въпреки иновативното изказване на председателя на Американската психологическа асоциация, няма споразумение между нейните членове относно конверсионната терапия на хомосексуалистите, чиято цел е да промени ориентацията на сексуалното желание от хетеросексуален хомо. И така, на 29 на август 2006, информационната агенция Cybercast News Service обяви изявление на представител на тази асоциация, който заяви, че няма научна обосновка за подобна терапия и тя не е оправдана [според 30].

В тази връзка твърде голям интерес представлява изявлението на Клинтън Андерсън, директор на Американската служба за психологическа асоциация за лесбийски, гей и бисексуални проблеми, което трябва да бъде разбрано и обсъдено. , Според него той не спори, че „хомосексуалността оставя някои хора“ и не смята, че някой ще бъде против идеята за възможност за промяна. В крайна сметка е известно, че хетеросексуалните могат да станат гейове и лесбийки. Затова изглежда разумно някои гейове и лесбийки да станат хетеросексуални. Проблемът не е дали сексуалната ориентация може да се промени, а дали терапията може да я промени [според 32].

Джоузеф Николоси коментира това изявление по следния начин: „Онези от нас, които се бориха толкова дълго за APA (Американската психологическа асоциация) да признае възможността за промяна, оценяват концесията на г-н Андерсън, особено защото той е председател на гей-лесбийската секция на APA. Но не разбираме защо той смята, че промяната не може да се случи в терапевтичния кабинет. " Д-р Nicolosi също отбеляза, че Андерсън би искал да получи обяснение относно фактора, който уж съществува в терапевтичния кабинет и блокира трансформацията на сексуалната ориентация. Според J. Nicolosi, процесите, протичащи по време на терапията, създават по-благоприятни условия за подобна трансформация и надвишават възможностите, които съществуват извън офиса [според 32].

Премахването на хомосексуалността от категорията на патологията беше придружено от инхибиране на изследванията му и се превърна в важен фактор, пречещ на лечението му. Този факт също възпрепятства професионалната комуникация на специалистите по този въпрос. Затишието в изследването не се дължи на нови научни доказателства, показващи, че хомосексуалността е нормална и здравословна версия на човешката сексуалност. По-скоро стана по-модерно да не се обсъжда това [16].

J. Nicolosi цитира и две хуманитарни причини, които са изиграли роля за изключването на хомосексуалността от списъка на психичните разстройства. Първото от тях е, че психиатрията се надяваше да премахне социалната дискриминация, като премахне стигмата на болестта, приписвана на хомосексуалните хора [12, 33]. Изходихме от факта, че продължавайки да диагностицираме хомосексуалността, ще засилим предразсъдъците в обществото и болката на хомосексуален човек.

Втората причина, според цитирания автор, била, че психиатрите не са в състояние ясно да идентифицират психодинамичните причини за хомосексуалността и следователно да развият успешната си терапия. Степента на излекуване е ниска и за тези проучвания, които отчитат, че конверсионната терапия е била успешна (процентът на клиентите, превърнати в хетеросексуалност, варира от 15% до 30%), възниква въпрос дали резултатите са запазени за дълго време. Успехът или неуспехът на терапията обаче не трябва да бъдат критерии за определяне на нормата. В противен случай говорим за логика, според която, ако нещо не може да бъде поправено, то не се нарушава. Това или онова разстройство не може да бъде отречено само поради липсата на ефективно средство за неговото лечение [16].

Отхвърлянето на конверсионната терапия за хомосексуалисти, основаващо се на изключването на хомосексуалността от категорията на патологията, доведе до факта, че е започнала дискриминация на онези от тях, чиито социални и морални ценности отхвърлят тяхната хомосексуалност. „Забравихме за онези хомосексуалисти, които поради различна визия за личната цялост искат да се променят с помощта на психотерапия. За съжаление, тези мъже бяха причислени към категорията на жертвите на психологическа депресия (депресия), а не на смелите мъже, какви са те, мъже, които са обвързани с истинска / истинска визия ... Най-пагубно е самият клиент да бъде обезкуражен, като професионалист към когото той търси помощ, казва му, че това не е проблем и че трябва да го приеме. Това обстоятелство деморализира клиента и прави много по-трудна борбата му за преодоляване на хомосексуалността ”[16, p. 12 - 13].

Някои хора, отбелязва J. Nicolosi [16], определят човек, като се фокусират само върху неговото поведение. Въпреки това клиентите, подложени на неговата терапия, възприемат хомосексуалната си ориентация и поведение като чужди на истинската им същност. За тези мъже ценностите, етиката и традициите определят тяхната идентичност в по-голяма степен от сексуалните чувства. Сексуалното поведение, подчертава авторът, е само един аспект от идентичността на човек, който непрекъснато се задълбочава, расте и дори се променя чрез връзката си с другите.

В заключение той отбелязва, че психологическата наука трябва да поеме отговорност при вземането на решение дали гей начинът на живот е здравословен и идентичността им е нормална, а психолозите трябва да продължат да изучават причините за хомосексуалността и да подобряват лечението му. Авторът не вярва, че гей начинът на живот може да бъде здравословен, а хомосексуалната идентичност е напълно егосинтонична [16].

Трябва да се отбележи, че конверсионните ефекти се осъществяват по-специално чрез използване на хипноза, автогенно обучение, психоанализа, поведенчески (поведенчески), когнитивни, групова терапия и религиозно ориентирани влияния. През последните години за тази цел се използва техниката на десенсибилизация и обработка с движения на очите (DPDG) [34], разработена от Франсис