психологический анализ интертипных гомосексуальных пар. Дипломна работа психологически анализ на интертипните отношения при хомосексуални двойки
 Скачать 159.95 Kb.
|
|
Глава 2. ПРОБЛЕМИ НА ХОМОСЕКСУАЛНОСТТА 2.1 Исторически обзор на нагласите за хомосексуалността Науката все още не е в състояние да обясни как възниква хомосексуалноста. (Не е ясно дори как става така, че повечето хора функционират като хетеросексуални.) Понастоящем се приема, че съучастието на биологични фактори в генезата на хомосексуалността е незначително в сравнение с ролята на психичните и социални детерминанти. В подкрепа на това твърдение идват и редица наблюдения всред примати, живеещи на воля или в условията на експеримент. Според анкетни проучвания около 7-12% от населението заявяват, че в една или друга степен имат хомосексуален опит. Отношението спрямо хомосексуалността силно варира според историческата епоха, етноса и културата, религиозните и морални ценности. В древността хомосексуалните взаимоотношения са били приемани безпроблемно. Нетърпимост към тази практика се заражда през ранното средновековие (XI-XII в.) под въздействие на религиозни убеждения и политически интереси. И ако тогава хомосексуалните са изгаряли на кладата в по-новата история са изпращани в газовите камери, а в по-добрия вариант влечението към собствения пол се разглежда в светлината на теорията за дегенерацията или се третира като болест. У нас по традиция хомосексуалното поведение се възприема подчертано негативно. Едва през последното десетилетие се забелязва известна тенденция към игнориране, дори поява на намек за повишена толерантност от страна на "сексуално привилегированите". Тази еволюция в мирогледа е отзвук от борбата за легитимност, която в световен мащаб водят сексуалните малцинства.(“Хомосексуалност и психично здраве”, д-р П. Величков) През 1869 година един унгарски лекар, Кертбени (анаграма на Бенкерт) създава термина „хомосексуалист", който през 1949 година Арънт Ван Зантхорст предлага да бъде заменен с „хомофил", за да се премахне чисто сексуалното му звучене. През 1969 година американските хомосексуалисти, водени от желанието да изразят презрението, но така също и бунта си към заклеймяващите ги социални и медицински рамки, възприемат думата „гей" - стар термин, свързан с куртоазната любов, присъстващ в жаргона на английските хомосексуалисти, която няколко години по-късно е възприета и от лесбийките. Заедно с това под въздействие на горната еволюция, нашите представи, понякога подчиняващи се на социални влияния, понякога на необосновани или прибързани обобщения, непрестанно се придвижваха в посока към разбирането на този феномен. Ние все още не притежаваме обяснение за факторите, обуславящи сексуалността във всичките й форми — в това число и хомосексуалността, — така че всяка равносметка е временна и относителна, но нали това е в крайна сметка пътят към обективното познание. 2.2 Митове за хомосексуалността Отрицателните нагласи към цели общности и малцинства, са не само познати от историята, но и неизменно ежедневие за попадналите под ударите им дори днес, когато човешката цивилизация премина в една епоха от нов, технологичен тип на масова комуникация и мултикултурен обмен. Представителите на малцинствата регулярно изпитват пагубното действие на стереотипи и митове, ползвани като необорими аргументи в неофициалния обществен съдебен процес срещу тях. Тези митове се разпространяват предрешени като клеветнически аксиоматични истини и опозицията им рядко успява да ги обори, дори с явно фактологическо опровержение. Причината за това са предразсъдъците, които подобни клевети подхранват. Доколкото предразсъдъкът представлява необоснована предубеденост на човека спрямо даден обект, той има нужда от подобна аргументация, за да обоснове не само пасивното си съществуване, но и активното си действие — дискриминацията. С оглед на това развенчаването на подобни митове е от първостепенна важност за социалните малцинства. Най-разпространеният мит за хомосексуалността и за сексуалната ориентация въобще е, че тя е плод на съзнателен избор на човека. Върху този факт повечето хетеросексуални дори не се замислят и твърдят, че са избрали да бъдат такива каквито са, без дори да съзнават, че собствените им влечения по никакъв начин не са плод на тяхно съзнателно желание, а на естествен нагон, появил се у тях заедно със самата им сексуалност. Дали тази заблуда се дължи на факта, че сексуалността не се появява внезапно, а постепенно и неусетно се формира и утвърждава, е трудно да се каже. Всеки хетеросексуален, който днес си каже „От днес за една седмица ще бъда гей“ ще разбере, че дори да промени по подобен нелеп начин стила си на живот, това никак няма да събуди у него влечение към представители на собствения му пол. Твърдението, че хомосексуалността е вродено физическо и емоционално привличане към представители на собствения пол, разбира се, е в известен смисъл неточно и ограничено, предвид съществуването на различни видове хомосексуално поведение, зад които могат да лежат същностно различни причини - от чисто конституционални, до чисто психологични. Но в случаите, в които не говорим за девиантно развита (напр. в резултат на психотравма от насилие в детството) или ситуационна сексуалност, (които случаи са редки в сравнение с общия брой „регулярни“ хомосексуални) това твърдение е вярно. Хомосексуалността е психично заболяване - това е един от може би най-разбираемите митове. Действително хомосексуалността бе считана в продължение на десетилетия за своего рода психично отклонение. Макар и почиващи на различни теоретични фундаменти, до това заключение достигат както западната психоаналитична школа, така и идеологически ангажираната с ръководния принцип на марксическия диалектически материализъм психологическа и психиатрична школа в страните от Източния блок. Причината е преди всичко факта, че винаги е съществувало близко родство между социалните норми и научната теория. Случаят с хомосексуалността е твърде ярък пример - няма друг научен въпрос, върху който да е изписано такова забележително количество научна продукция, застъпваща често пъти коренно противоположни становища. У нас днес все още витае духа на марксическата теория в психиатрията, макар психологията ни все повече да се ориентира прозападно. Продължават да се ползват остарели теоретични концепции, определящи хомосексуалността като парафилия (полово отклонение). Друг важен извор за този мит днес е военната медицина, която по вътрешни политически причини, не желае да допуска хомосексуални до военна служба. Докато съществуваше задължителна военна служба у нас, българските военни психиатри следваха подход на масово освобождаване на хомосексуални лица от военна служба. Състоянието „хомосексуалност“ се установява от специалисти на Военномедицинска академия посредством беседа и крайно спорния във валидността си (и твърде слабо известен на запад) проективен тест на швейцарския психиатър Леополд Сонди (или Сонди). На базата на това се считаше, че военните психиатри откриват съпровождащи хомосексуалността психични разстройства - твърдение, което не само е научно необосновано, но и следва да се зачете като съзнателно и целенасочено нарушаване на професионалната етика. Хомосексуалността бе премахната от списъка с психични разстройства на Американската асоциация по психиатрия през 1973 г. и от Международната класификация на болестите (МКБ) на Световната здравна организация през 1992 г., поради липса на научно издържани аргументи в полза на твърдението, че тя представлява патологично състояние. Нека се забележи, че подобно становище зае през 2001 г. и Китайската асоциация по психология. Хомосексуални са се раждали във всички исторически периоди по целия свят, в различни семейства така, както и хетеросексуалните. Причината е, че етиологията на хомосексуалността не се свежда до поведенческо заучаване или психотравма, а тя самата не представлява културна практика (въпреки, че се среща и в такива форми). Множество фактори могат да окажат влияние върху сексуалното поведение на човека и сред тях съвременната наука нарежда конституционални (физиологични), хормонални и генетични особености. Мита, че хомосексуалността е продукт на родителска немарливост, е дело на остаряла психоаналитична теория, боравеща с двоен стандарт спрямо хетеро и хомосексуалните мъже. Според нея мъжката хомосексуалност е продукт на семейства, в които майката е властна и обсебваща спрямо сина си, а бащата е отдалечен и враждебен образ. Тази теория, почиваща на. Едиповия комплекс, в продължение на години е използвана от някои психоаналитици, за да обосноват собствената си предубеденост спрямо хомосексуалността. Конвенционалната психология отдавна установи действителното присъствие на конфликтност между хомосексуалните момчета и бащите им по време на детството, както и особено силна обвързаност с майката. Това явление обаче е преди всичко продукт на хомосексуалността, а не причина за нея. Противници на еднополовите бракове твърдят, че те са, в най-добрия случай прибързани, а в най-крайните мнения — разрушителни. Твърди се, че родителството, както и осиновяването от хомосексуалните крие сериозни опасности. Тази позиция на загриженост принадлежи не само на предубедени спрямо хомосексуалността лица. Изследванията в областта са немалко. Тревогата е свързана с това, как едно дете би се справило с евентуалната негативна обществена нагласа спрямо факта, че родителите му са хомосексуални; т.е. как дискриминацията спрямо родителите ще се отрази на детето. Личностовите аспекти на развитието също са обект на загриженост, например индивидуализация, психиатрична оценка, поведенчески проблеми, интелигентност, способност за морална преценка и пр. Като цяло изследванията не намират съществени различия по тези пунктове. Твърденията, че децата отгледани от еднополови двойки страдат от дефицит на личностовото развитие нямат емпирична основа. Проучванията върху половата идентичност, сексуалните роля и ориентация на децата с хомосексуални родители – опиращи се на представителни групи не позволяват да се направи каквато и да е разлика между сексуалната идентичност на децата с хомосексуални родители и тези с хетеросексуални такива. Тези резултати не означават, че децата с родители гей не се сблъскват изобщо с проблеми на идентичността, но когато това се случи, първопричината на тези проблеми е независима от сексуалната ориентация на родителите. Проучванията върху психосоциалното развитие на децата с хомосексуални родители показват: че социалните контакти на тези деца с техни връстници и с по-големи хора от тях са нормални и в общия случай задоволителни; че те имат малко по-чести контакти с биологичния си баща, отколкото другите деца, които живеят с майка си; че рискът да бъдат жертва на сексуални злоупотреби при тях не е по-голям, отколкото при другите деца; че са добре интегрирани в тяхната група от връстници и приятели и в групата на близките до семейството възрастни, включително отсъстващия биологичен баща и семейните приятел(к)и – мъже и жени, хетеросексуални или хомосексуални. Прегледът на проучванията върху развитието на децата с хомосексуални родители разкрива по убедителен начин, че опасенията по отношение на хармоничното развитие на тези деца са без емпирично основание. На първо място, тези деца не изпитват повече проблеми със сексуалната си идентичност, отколкото децата на хетеросексуални родители, и също така при тях развиването на хомосексуална идентичност не е по-чест случай. Второ, те не са по-уязвими психологически, отколкото децата на хетеросексуалните, и нямат повече поведенчески проблеми от тях. На трето място, при тях не се срещат повече проблеми със социалната адаптация и общуването с връстниците им. И накрая, случаите на сексуална злоупотреба сред тях - от страна на родителите или приятел(к)ите на родителите им - не са по-чести, отколкото при другите деца. Може да се направи извода, че идеята, според която децата на хомосексуални родители са психологически уязвими, няма никакви емпирични основи. Някои от изследванията, третиращи въпроса, съдържат обаче методологически пропуски, що се отнася например до подбора на участниците, процедурите по оценяване и силата (адекватността) на тестовете. Възможно е контролни проучвания да открият разлики между децата от двата типа семейства. При все това, никое от проведените до днес изследвания не дава основание да се заключи, че децата на хомосексуални родители са поставени в неизгодно положение по някакъв признак спрямо другите. Резултатите се обединяват около едно ясно и недвусмислено послание: семейната среда, създадена от родителите на двете групи деца, им предоставя сходни условия за психосоциално развитие. Ако възникват проблеми, най- вероятно причината е именно в самото качество на средата. Бъдещите проучвания биха могли да бъдат ориентирани към детерминирането на препятствията, пред които семействата с хомосексуални родители се изправят и към причините за по-големия успех на някои хомосексуални родители от други в областта на хармоничното развитие на техните деца. (Жюлиен, Д., Дюбе, М., Ганьон, И. “Развитието на децата с хомосексуални родители в сравнение с това на децата в хетеросексуални семейства”) Друг сериозен проблем е СПИН кризата - подклажда погрешното впечатление, че всички гей-мъже са промискуитетни и непрекъснато дирят най-различни форми на полова активност. Този стереотип беше за пръв път оборен от Кинси и неговите колеги, чиито изследвания откриха, че мъжете с предимно хомосексуална ориентация имат по-малка честота на сексуалните контакти през продължителността на живота си, отколкото хетеросескуалните хора. Също така е вярно, че гей мъжете изглежда да имат по-голям брой на различните сексуални партньори, като тази бройка може би е не само абсолютно, но и статистически значимо по-висока от същата при хетеросексуалните мъже. Броят на различните сексуални партньори в живота на един гей мъж не пречи на това същият този мъж да участва в дълготрайна интимна връзка или да има дълги периоди на липса на сексуална активност. Съществуват много повече дълготрайни гей връзки, отколкото си даваме сметка. Доскоро, сред специалистите по психично здраве нямаше големи усилия да се опише и разбере природата на тези връзки. Поради грешната хипотеза, че болестни родителски грижи пораждат хомосексуалността, както и поради грешното виждане, че хомосексуалните са уж емоционално увредени, съществува разпространено, погрешно, но дълбоко вкоренено схващане, че гей мъжете са неспособни на такива връзки. Както някои хетеросексуални, така и някои хомосексуални мъже избягват интимно сексуално или емоционално привързване и предпочитат краткотрайни връзки. Гей мъжете може да имат особени затруднения с интимните връзки, които често предизвикват несъзнателните спомени на отхвърлянето и нараняването, което те са изпитали в детството си от бащите си и от връстниците си. Честото отхвърляне от страна на бащите и връстниците в детството и юношеството допринася за недоверието на някои гей мъже спрямо интимните връзки по принцип. В ранна зряла възраст, гей мъжете са се изправили вече и пред предразсъдъците на обществото относно изразяването на тяхната сексуалност, така че те се чувстват гневни, наранени и несклонни да рискуват отново да бъдат отхвърлени или да изложат партньора си на яростта, която те усещат в себе си. Проблемите на хомосексуалните не се ограничават само до отделните индивиди, но засягат и хомосексуалните двойки, чиято хармония е застрашена. При тях се срещат същите проблеми, както при хетеросексуалните, но съществуват и някои специфики. Съвместният живот на хомосексуалните придава на връзката им публичен характер, пораждащ по-остри и по-трудно контролируеми хомофобични реакции. От друга страна моделът на съжителство, наложен досега от обществата, притежава някои специфики, които е възможно да не се харесват на двамата или на единия от партньорите. Макар и еволюцията в това отношение да е неоспорима, разпределението на правомощията все още до голяма степен преминава през сексуалната роля. При хетеросексуалните двойки нивото на общо удовлетворение е добро, ако доминира мъжът или ако е постигната равнопоставеност между партньорите, но не и ако доминира жената. Повечето лесбийки предпочитат равнопоставеността, а изглежда такова е предпочитанието и на хомосексуалистите. Все пак сходната възраст на партньорите действа в посока на равнопоставеността (“Хомосексуалността”, Жак Кораз). При представяне на скалата Кинси пише: „Мъжете не са представени само в две обособени категории - хетеросексуална и хомосексуална. Светът не трябва да се дели на овце и кози. Основен принцип в таксономията е, че природата рядко създава строго обособени категории... Живият свят е един континуум във всеки един аспект. Наблюдавайки наличие на преливане между отделните степени на изключително хетерсексуално към изключително хомосексуално поведение, е необходимо да се създаде някакъв вид класификация базирана на относителният дял на хетеросексуалното към хомосексуалното поведение на индивида, за даден времеви интервал[...]. За всеки индивид може да се определи позиция в тази скала, за всеки период от живота му. Седем степенната скала показва многото вариации които реално съществуват.“ 2.3 Сексуалността като категория на личността Човешката сексуалност е широко понятие, включващо всичко, касаещо пола и половото поведение - от базовите физиологични различия между мъжа и жената до явните и скрити сексуални влечения и поведения на индивида. Сексуалността е изключително важна личностова категория, която в сравнение с повечето други личностови характеристики на пръв поглед изглежда изключително силно биологично детерминирана - поради това, че човек се ражда с определен, зададен независимо от него анатомичен пол, и инстинктивно зададена репродуктивна функция на сексуалното поведение, имаща за задача да осигури продължаването на рода. Биологично зададеното по отношение на сексуалността обаче далеч не изчерпва това, което тя всъщност е в живота на човека. За разлика от животното, човекът е символно същество, реагира повече на вътрешни репрезентации на външните стимули, отколкото на самите стимули, а това прави реакциите му много по-пластични, гъвкави и разнообразни. Оттук и сексуалността при човека, макар и в основата си биологично детерминирана, е всъщност доста пластична и изменчива категория, и индивидуалните различия по отношения на нея са много и разнообразни и засягат всички нейни аспекти - полова идентичност, сексуална роля, сексуална ориентация, функции на сексуалното поведение. Сексуалността дълго време е била /а и до някаква степен и все още е/ тема табу както в професионалните медицински и психологически среди, така и в рамките на ежедневния живот. Всяко индивидуално различие по отношение на сексуалното поведение, роля или влечение е било категорично категоризирано като патология, като в това дори е присъствал нескрит елемент на моралистично заклеймяване. Едва през последните години тази рамка започва да се разчупва и на сексуалността започва да се гледа като на нещо, в което хората могат да бъдат различни, така както се различават например по своя темперамент или характер, без едни или други нейни характеристики да се свързват непременно с патология. Изваждането на хомосексуалността от класификацията на психичните болести е едно от силните доказателства в полза на тази тенденция, макар че реално това не и кой знае каква крачка напред, защото, макар и вън от официалната класификация на болестите, на практика в главите на хората хомосексуалността все още е по-скоро част от патологията. Дълго време човешката сексуалност е разглеждана много общо, без да се прави разграничение между отделните нейни аспекти, което води до много неясноти и погрешно разбиране на индивидуалните различия и нарушенията. Днес е постигната една значителна яснота, която дава възможност за по-точното диференциране и разбиране на различията и патологията. Сексуалната идентичност на човека включва 4 основни компонента: анатомичен пол /sex/; психичен пол /gender/; сексуална роля; сексуална ориентация. За разбиране на отделните сексуални различия и нарушения е много важно доброто познаване и разграничаване на тези компоненти - разбирането на това, че макар свързани помежду си и взаимно влияещи си, те все пак са отделни, различни една от друга величини. Формирането на анатомичния пол преминава през няколко отделни етапа: 1) генетичен пол - хромозомния набор в момента на оплождането; 2) гонаден пол - формирането на мъжки или женски полови жлези /в края на 1 - началото на 2 мес. от бременността/; 3) хормонален пол - производството на определени хормони от съответно яйчниците при жените и тестисите при мъжете; 4) генитален пол - оформяне и диференциране на вътрешните и външните полови органи /5 - 7 мес. от бременността/; 5) нервно-церебрален пол - оформяне на онези структури в мозъчната кора, които регулират цялостното полово поведение на ниво вродени и придобити полови реакции /през втората половина на бременността/. Психологията и психиатрията се интересуват от анатомичния пол най-вече по посока на това, доколко абнормностите в неговото формиране и най-вече абнормното пренатално хормонално развитие влияят не само и единствено върху развитието на половите органи и вторичните полови белези, но и върху по-късното мъжествено или женствено поведение. В тази посока са провеждани различни изследвания с животни, но те не са достатъчно показателни, за да могат да бъдат направени от тях каквито и да е категорични заключения за човека и неговата сексуалност, и така, на този етап всичко, което е открито по отношение съществуването на евентуална връзка между пренаталните влияния и по-нататъшното развитие на отделните аспекти на сексуалността, е все още само в сферата на хипотезите. |